Това е третото ми последно, засега есе. В него се разказва за едно момче, което се е поддало на дрогата и как аз спасявам малко дете от него, но в нереален случай.
Очите му бяха празни. Като от стъкло, в тях нямаше нищо. Нито птича песен от разходка в парка, нито весела глъч от смеха на приятелите, нито надежда за професия. Той вече беше дал под наем живота си на дрогата. Някой го беше подлъгал, че с наркотиците може да намери по - хубав свят. Аз го видях на двора на едно училище. Искаше пари за дрога. Не знаеше как, но като видя едно малко първолаче, което тичаше до закусвалнята, за да си купи закуска и отиде и го спря. Точно тогава беше нападнат от момчето, което жадуваше за дрога. Детето нямаше как да избяга. Наркоманът пребърка джобовете на мъничето и го лиши от единствена храна. Това ме смути. Аз се затичах да върна парите на малкото момче. Настигнах лошият и веднага го бутнах, правейки му забележка. Той се стресна, испусна парите и избяга. Взех парите и ги върнах на първолачето. Плахият ми опит да говоря с наркомана беше напразен, защото той вече бе в другият си свят - света на дрогата. Аз се запитах, къде са родителите му? Няма ли приятели, близки? Не знаех какво ще се случи в бъдеще с него.
Исках да му обясня, че отровата, която влива в кръвта си го води към гибел. Той трябва да знае, че трябва да има приятели, хора, които да са до него в труден момент, хора, които да му дават любов. С приятели и близки светът е по - добър. Трябва да има човек на когото да разчитаме. По - добре ще е да си купим закуска с парите, които ни дават, отколкото да си купуваме вредни и много опасни вещества, които сами разрушават здравето ни. Животът ще е много по - хубав ако излезем с приятели в парка, ако отидем с родителите си на почивка.
Дрогата не помага, а само влошава положението. Ние само трябва да разберем, че раят е да имаш приятели, с които да си вярваме един на друг, родители, които да ни дават любов, сила и надежда, че ние можем!
понеделник, 5 април 2010 г.
неделя, 4 април 2010 г.
Есе на тема "Моето място в обединена Европа
Това е второто от трите есета, с които заех три поредни пъти първото място в моето училище "Цар Симеон I"
Дълго стоях пред белия лист, гледайки заглавието и се чудех откъде да започна, защото темата не е чак толкова лесна. Българче ли съм или европейче, а може би съм дете, знаещо корена си, но с широко отворени очи към европейския дом. Реших в това есе да не редя красиви думи. По мое мнение българите се делят на три групи.
Едните тръгнаха по прашните друмища на Европа и големия свят. Много реки от бългърска кръв потекоха. Тези хора тръгнаха от бащиния дом, за да изхранват децата си. Те продадоха ръцете си, краката си, душата си. Много от тях превиват гръб по полетата на Португалия, Испания и Великобритания. Армия от българки работят денонощно в гръцките къщи, за да гледат възрстни хора и да хранят роднини в България.
Има друга група хора, които останаха у нас. Не успяха да се приспособят към новите условия. Не успяха да си намерят правилната професия. Всеки ден се гледат в дома си, мразят се и не успяват да отгледат правилно децата си. За тях няма значение членството ни в обединена Европа.
Третата група хора обаче са камък, който тежи на мястото си. Те са хора, които ценят българския корен, знаят откъде са дошли и къде отиват. Те се чувстват щестливи там където гори духа на България - у нас.За тях коричката със сол и пипер е по - вкусна от черния хайвер в Париж. Моето семейство е от третите. Да, ние също мечтаем да пътуваме по широките пътища на Европа, но не заменяме родния черноморски бряг и широките ни български планини. Не съм сигурен, че Европа е готова да ни приеме безрезервно, въпреки че сме официален член. Европа е един голям, модерен, подреден дом с правила. Не е така обаче у нас, на Балканите. Ние не сме научени да спазваме правилата и законите. Докато пътуваме с колата, виждам, че хората от предишния автомобил изхвърлят боклуците си през прозореца си и те отиват на нашето стъкло. Защо го правят? Дали защото собственото им пространство стига до техния нос? Извън колата вече не е тяхно. Живея в морската столица и съм свидетел, че хората си тръгват от плажа като оставят боклуците си. Ние не умеем да пазим, но в Европа не е така. Там няма граници. Наши приятели отскачат до друга държава за уикенда, което не представлява голям проблем за тях. На балканите има граници и аз не съм сигурен, че искам да ги няма. Иска ми се да стигнем до тяхното съзнание, традиция, култура, в същото време искам да запазим своите традиции. Сложно нещо е да си българин в Европа. Надявам се да стана европейче утре, но българче ще си остана винаги.
Дълго стоях пред белия лист, гледайки заглавието и се чудех откъде да започна, защото темата не е чак толкова лесна. Българче ли съм или европейче, а може би съм дете, знаещо корена си, но с широко отворени очи към европейския дом. Реших в това есе да не редя красиви думи. По мое мнение българите се делят на три групи.
Едните тръгнаха по прашните друмища на Европа и големия свят. Много реки от бългърска кръв потекоха. Тези хора тръгнаха от бащиния дом, за да изхранват децата си. Те продадоха ръцете си, краката си, душата си. Много от тях превиват гръб по полетата на Португалия, Испания и Великобритания. Армия от българки работят денонощно в гръцките къщи, за да гледат възрстни хора и да хранят роднини в България.
Има друга група хора, които останаха у нас. Не успяха да се приспособят към новите условия. Не успяха да си намерят правилната професия. Всеки ден се гледат в дома си, мразят се и не успяват да отгледат правилно децата си. За тях няма значение членството ни в обединена Европа.
Третата група хора обаче са камък, който тежи на мястото си. Те са хора, които ценят българския корен, знаят откъде са дошли и къде отиват. Те се чувстват щестливи там където гори духа на България - у нас.За тях коричката със сол и пипер е по - вкусна от черния хайвер в Париж. Моето семейство е от третите. Да, ние също мечтаем да пътуваме по широките пътища на Европа, но не заменяме родния черноморски бряг и широките ни български планини. Не съм сигурен, че Европа е готова да ни приеме безрезервно, въпреки че сме официален член. Европа е един голям, модерен, подреден дом с правила. Не е така обаче у нас, на Балканите. Ние не сме научени да спазваме правилата и законите. Докато пътуваме с колата, виждам, че хората от предишния автомобил изхвърлят боклуците си през прозореца си и те отиват на нашето стъкло. Защо го правят? Дали защото собственото им пространство стига до техния нос? Извън колата вече не е тяхно. Живея в морската столица и съм свидетел, че хората си тръгват от плажа като оставят боклуците си. Ние не умеем да пазим, но в Европа не е така. Там няма граници. Наши приятели отскачат до друга държава за уикенда, което не представлява голям проблем за тях. На балканите има граници и аз не съм сигурен, че искам да ги няма. Иска ми се да стигнем до тяхното съзнание, традиция, култура, в същото време искам да запазим своите традиции. Сложно нещо е да си българин в Европа. Надявам се да стана европейче утре, но българче ще си остана винаги.
Eсе на тема "Език свещен на моите деди"
Езикът на дедите ми е този, на който проговорих, докато мама ми пееше песни над люлката. Този език е моят начин да изразявам любовта си към приятелите, родителите и любимите хора. Езикът на дедите ми се слива със сълзите на болката, когато изразявам тъгата си. Той ми отваря съкровищницата на народното и световно творчество. Де да знаеше дядо Вазов колко актуално ще звучат думите му във великото стихотворение "Език свещен на моите деди".
Докато чатя с приятели в скайп, често се питам аз на тази планета ли съм? Вече не се казва "Сполай ти, добро юначе", а се казва "кефиш мутра, кефиш". Отдавна буквите "ч" и "ш" във виртуалното пространство бяха заменени от "4" и "6". Езикът свещен на дедите ми до толкова се е променил, че вече няма нищо общо с езиковите правила, които учим в училище. Пълният член е изчезнал толкова отдавна от интернет форумите, че никой не си спомня дали някога го е имало. Клетият език на дедите ми остана и без буквата "ъ". Не е прецедент да видите написано: "Петар", "Сагласен сам" и " Мал4а".
Главните букви и препинателните знаци отдавна са в историята. Ако можеше Паисий да надникне през тънката си свещица, за да види как неразумния юрод се срами от родния си език, сам би запалил "История Славянобългарская".
Вместо звучните български поздрави " Здравей", "Как мина деня ти", "Добър вечер", моите приятели ме посрещат с изразите "Здр" и "Ко пр" написани, разбира се на латиница. Като бяла лястовица се чувствам в желанието си да изписвам целите думи на майчиния си език. Като бяла лястовица ме възприемат и те. Нека съм такъв! Не се срамувам от това и ще браня чистотата на езика си завинаги. Това е езикът, на който ще говорят и ще пишат децата ми. Този език е хилядолетен и писмената му култура идва от дълбоки времена. Той е богатство! Той е прелест! Искам да го използвам не за омраза, а за любов. Езикът на моите деди е музика и аз вярвам че ще го запазим, вярвам че е нужно спешно да спрем да го цапаме с криворазбраната си глобализация. Нямам нищо против да си комуникираме и да се разбираме добре с другите култури и народи. Това, че други държави са на по - високо икономическо стъпало не дава право на никой българин да се отъждествява с чуждоговорящи. Достатъчно чуждици и заемки са навлязли в българския език през годините. Иска ми се да запазим остатъка от родната ни реч, защото е наш дълг да я предадем чиста в утрешния ден.
Докато чатя с приятели в скайп, често се питам аз на тази планета ли съм? Вече не се казва "Сполай ти, добро юначе", а се казва "кефиш мутра, кефиш". Отдавна буквите "ч" и "ш" във виртуалното пространство бяха заменени от "4" и "6". Езикът свещен на дедите ми до толкова се е променил, че вече няма нищо общо с езиковите правила, които учим в училище. Пълният член е изчезнал толкова отдавна от интернет форумите, че никой не си спомня дали някога го е имало. Клетият език на дедите ми остана и без буквата "ъ". Не е прецедент да видите написано: "Петар", "Сагласен сам" и " Мал4а".
Главните букви и препинателните знаци отдавна са в историята. Ако можеше Паисий да надникне през тънката си свещица, за да види как неразумния юрод се срами от родния си език, сам би запалил "История Славянобългарская".
Вместо звучните български поздрави " Здравей", "Как мина деня ти", "Добър вечер", моите приятели ме посрещат с изразите "Здр" и "Ко пр" написани, разбира се на латиница. Като бяла лястовица се чувствам в желанието си да изписвам целите думи на майчиния си език. Като бяла лястовица ме възприемат и те. Нека съм такъв! Не се срамувам от това и ще браня чистотата на езика си завинаги. Това е езикът, на който ще говорят и ще пишат децата ми. Този език е хилядолетен и писмената му култура идва от дълбоки времена. Той е богатство! Той е прелест! Искам да го използвам не за омраза, а за любов. Езикът на моите деди е музика и аз вярвам че ще го запазим, вярвам че е нужно спешно да спрем да го цапаме с криворазбраната си глобализация. Нямам нищо против да си комуникираме и да се разбираме добре с другите култури и народи. Това, че други държави са на по - високо икономическо стъпало не дава право на никой българин да се отъждествява с чуждоговорящи. Достатъчно чуждици и заемки са навлязли в българския език през годините. Иска ми се да запазим остатъка от родната ни реч, защото е наш дълг да я предадем чиста в утрешния ден.
събота, 3 април 2010 г.
Привет
Здравейте! Това са моите първи сстъпки в блогър. Тук ще споделям интересните неща за мен. Ще използвам възможноста да създам място, което харесвам. Надявам се да се хареса и на вас!
Абонамент за:
Публикации (Atom)